Няма да те лъжа. Сънищата ми се простират отвъд собствените ми възможности.

Няма да те лъжа. Това, за което мечтая, отдавна е излиняло по краищата.

Виждал ли си хоризонта? Ярката ивица, разделяща небе от земя? Е, моят хоризонт е размазан. И такъв го има. А мъглата плаче, иначе защо всичко е потънало в мокър мрак?

Взех нещо от теб, но няма да го върна. Както есента се търкулва и когато дойде отново е същата, но по-друга, такава съм и аз. Дори да съм същата, винаги ще бъда друга.

Не искам да описвам объркани понятия. Но когато едно сърце е объркано, то бълва малко невъзможни истини. Дали тлее, дали изпепелява, то ще изчезне, само малката истина ще остане.

Искам да съм искрена, но знам, че ще излъжа. Обещах да не го правя, но ще излъжа. Себе си, отново. Твоята призма е лесна, пречупва, както ти е най-лесно да го приемеш. А аз отдавна не отделям собтвената си лъжа от собствената истина. Не искам да лъжа теб, но лъжа себе си. Какво ли остана от малката истина вътре в сърцето ми? Една малка лъжа.

Поглеждам хоризонта. Мъглата се е вдигнала. Гордо разстила пухените си възможности по островърхието. Гордо се изправям и аз. И рухвам. Господи, колко те обичам..